Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
02.12.2013 14:48 - Преход Сини връх - Преспа - Рожен - 28-29.09.2013
Автор: ivailomirchev Категория: Туризъм   
Прочетен: 86 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 02.12.2013 14:50


 image

Още в средата на седмицата стана ясно, че този преход ще е в графа "тежки". Прогнозите за времето никак не бяха обнадеждаващи, но въпреки всичко от първоначално обявилите желание около 15 човека, една шепа хора бяхме на старта на прехода, в подножието на връх "Сини връх". Ангате Рошлев и Веско Николов ни закараха до старта, понеже иначе нямаше никакъв шанс за един ден да се мине този маршрут, за който в интернет почти нямаше информация. Като цяло това бе нормално, понеже местата от където се минаваше, бяха царствто на мечки и друг дивеч, защото се пресичаше резерват "Кормисош".

Първата забележителност беше скален феномен "Стражите". Невероятно красив каменен масив, изглеждащ точно сякаш от магия хора са били вкаменени :)) Направихме няколко снимки, след което продължихме по все още черния път. Подсякохме от запад връх "Момин камък", и тогава започна да вали по-сериозно. Беше ясно, че цял ден ще е така, само се надявахме да няма гръмотевици, понеже в повечето случаи се движихме по билото на планината. Навсякъде по пътя имаше хранилки за дивеч и дървени кулички за отстрел и наблюдение. След около час черния път свърши и ние бяхме точно на билото. Невероятна красота. Полюбувахме се и продължихме по чукарестите тераски, понеже да се говори за пътека беше абсурдно. Достигнахме много голям каменен масив, който се опитахме да преминем, но се оказа невъзможно, затова го подсякохме отново от запад. Тук изгубихме около 40 минути, понеже нямаше никакви признаци за пътека. Вече бяхме изминали около 5 км., но за 2 часа и половина, което беше доста зле, но както вече казах, липсата на пътека, камо ли маркировка си оказа влияние.

Изведнъж излязохме на чудесна пътека с маркировка и указателни табели. Може би излязохме от нашата Община ? :) От тук (около 1300 м) до около 1600 м. надморска височина, пътеката кривеше от западния край на билото, като на няколко пъти излизахме на голи тераси от които се виждаше или част от целите Източни Родопи, или гледка към Беланташ, Караджов камък и Кръстова гора.

След като достигнахме най-високата точка от тази част на маршрута (Сини връх - черния път за Загражден), изведнъж започнахме да се спускаме надолу по широк друм, който минаваше по изсечени скали. Личеше си, че това е дело на човешка ръка. Колосален труд, но кой го е направил не знам, а и едва ли някой знае. От тук видяхме т. нар. "Родопско конче". Нищо общо с "кончетата", но явно е някаквър превал меду две била. Ние не можахме да видим какво представлява точно, защото преминахме от задния му край - там, където гората бе превзела терена. Малко разочаровани продължихме към следващата ни цел - ловна хижа "Акватепе", понеже имахме силна нужда от храна и сушина. Дъжд вече не валеше, но ние бяхме гвак, заради ходенето по мокрите пътеки, обрасли с трева.

Тук вече наистина дивотията е пълна. На около 4-5 часа ходене във всяка посока няма населено място и това е т. нар. "point of nowhere" - място от където може да вървиш само напред. Друг шанс нямаш...

Навсякъде имаше изпражнения, стъпки, ровено от прасета, тежка мизиризма на дивеч, явно подплашен от нас и буквално преди минути станал от леговищата си. А в унисон с гъстата гора и непроходимия терен си беше доста тегаво.

След няколко километра по източния склон, отново превалихме билото и тръгнахме по западния, а на няколко пъти чухме рев под нас. На това място ви спасява само спрей за мечки и адски кураж, и голяма група с вас, иначе сте го загазили яко. Неслучайно навсякъде по постовете, които четох се твърди, че това е един от най-непознатите кътове на Родопите като цяло.

След около километър ходене излязохме на големи поляни и с изненада установихме, че сме стигнали изоставената ловна хижа "Акватепе". Това бе чудесна новина, понеже по изчисления имаше още два километра до нея. Наоколо пасяха два коня, а хижата бе отворена. Вътре - няколко легла, постелени и готови за туристи, изчистена печка с камара дърва до нея. Едно спасително място, точно по средата на тази част от маршрута. Ние обаче решихме да не цапаме вътре, защото бяхме целите в кал и решихме да излезем вън на пейките пред хижата. Когато излизах обаче съвсем ясно се чуха тежки стъпки на горния етаж, както и приглушен говор, но не го казах на другите за да не се шашнат допълнително ;). Хапнахме, сменихме мокрите дрехи и продължихме по маркировката, която е бяло- червено-бяло и бяло-зелено-бяло.

След поляните, билото се пресича и пътеката тръгва по ясно очертан друм, настлан с тежки каменни плочи. Терена е доста тежък, хлъзгав, а под теб има урви, някои от тях сигурно над 100 метра. Върви се около 2 километра по сипеи, а долу под нас се появи някаква махала, но като я видяхме, разбрахме колко високо и на какъв склон сме. Преминахме и през огромен сипей - аз лично такъв в Родопите не съм виждал. Почувствах се за миг на Олимп или на Вихрен. Последва спускане, след което отново изкачване в разредена иглолистно-широколистна гора. Последва много голямо изкачване и това беше !! Стъпихме на черния път за Загражден!! Здрааааавейтиии !!! ИИИуу ! :)

Паркирахме се като прани гащи по пътя за да си вземем сулука и решихме да тръгнем надолу по пътя, защото картата, а и логиката сочеше точно това. Може би около 200 метра преди да стигнем един остър завой, от който според картата започваше дере по което да вървим, за да стигнем върха, който се виждаше високо над нас и на който имаше голяма антена се чу рев на двигател. Беше пикап с двама човека в ловни облекла. Категорично ни заявиха, че това не е нашата посока и ако тръгнем по нея не ни чака нищо добро (после разбрахме какво са имали предвид). Видяли се в безизходица ги помолихме да ни закарат пак до изходната точка, понеже и те бяха в същата посока. Слава Богу ни взеха и пак се озовахме там, от където тръгнахме, само че изгубили един час. Вече бе 16:00, дъждовни облаци се бяха скупчили над нас и ни чакаше нищо хубаво.


Тук пътя се разделя на две - единия тръгва надолу и на него има табела "Кормисош", а на другия има табела "Община Баните". Тръгнахме по него и след около половин километър излязохме на една каменна чешма, която ни бе посочена като "Кръглата". Тя е построена заради трагичен инцидент, при който от ловджийско невнимание е прострелян фатално 21 годишен младеж от района.

От тук пътя се разделя отново и ние хванахме този, който влиза в буковата гора и тръгва на запад. Очаквано дъжда заваля и въпреки големите дървета станахме мокри до кости. Вдигнахме надморската с около 200 м. за 40 мин, но настъпихме яко, защото времето хич, ама хич не беше добро.

Излязохме в източния край на големите поляни, които бяха наша финална права преди връх Свобода, но тук вече бе невъзможнод а продължим, заради дъжда и гръмотевиците и видяхме пред нас изоставена постройка. Тук хапнахме, запалихме огън и пихме ракия :)) Решихме вместо на Преспа да спим в Свобода, понеже нямаше да ни стигне времето за ходене до там. Вече беше 18:00, а ние имахме още много път.

Тук вече вървяхме по широк коларски път и след няколко завоя видяхме големия връх с антена, който искахме да превземем още от дерето отдолу, но горските служители ни върнаха така категорично. Тук започнахме да чуваме странно мучене, което се засилваше със всяка изминала крачка. Оказа се, че е размножителния период на елените. Буквално мученето се чуваше от всякъде, а аз видях отсреща един елен, който гордо се разхождаше по склона. Ицо и Митака отидоха до обрасло било срещу нас, с надежда да снимат благороден елен, но не успяха. В последствие разбрахме, че това е било доста рисковано, защото в този размножителен период благородните елени са изключително агресивни и съзират заплаха във всичко. Освен това загубихме половин час, и решихме с бърза стъпка да наваксаме.

Достигнахме до бившата ферма за тибетски якове, където преди години е имало неуспешен опит за размножаване на заселените тук 40 тибетски яка. Бракониерите са им видяли сметката. От тук вече се виждаше потъналия в мъгли връх "Свобода".

По пътя видяхме може би 40 дъждовника, които по принцип са в "Червената книга" на България. Хубаво е, че това животинче намира място за живеене и спокойно се развива в тези девствени райони.

Падна мъгла и започна да се свечерява - най-лошата възможна комбинация. Важно е, че имахме под нас широк път, който вървеше в правилната посока. Вече по тъмно стигнахме голямо поселище от дървосекачи и началото на асфалтовия път за хижа "Свобода". "Разгеле" - казахме си, но далеч това не беше всичко от този ден. От тук до хижата бяха 3 км, но един от дървосекачите каза, че хижата не работи... Тръгнахме по асфалта и на 1/3 от пътя спряхме за да решим какво ще правим и да се подкрепим малко. Температурите падаха драстично, бяхме вече на 1800 м. часът бе 21:00 и нещата никак не бяха в наша полза.

Понеже досега почти нямахме обхват на телефоните, намерихме телефона на хижаря на "Свобода", който се оказа в болница и разбрахме, че няма да се случи да спим там. Оставаше варианта още 9 километра до хижа "Преспа", където имахме и резервации. Заради времето и смъртните случаи, следствие на нападение от мечки, това беше абсурден вариант, но единствен. Тогава се обадихме на бай Асен (хижар на "Преспа"), за да го питаме по-детайлно за маркировка и начало на туристическата пътека, свързваща двете хижи. Бай Асен беше опънал бая ракии и не успяхме да се разберем с него. След около 5 мин телефона звънна и от другия край ни казаха, че са дървосекачи, които нощуват в хижата и имат високопроходим джип и ще дойдат да ни вземат. Не можете да си представите как ни подейства това :) От тук обаче имахме друг проблем. Да се локираме. Не успявахме да обясним на човека къде сме, за да дойде да ни вземе. Вече бяхме почти до хижа "Свобода", когато се наложи да се върнем отново 2 км до поселището на дървосекачите. Хората, които бяха тръгнали да ни търсят са мислили, че ние сме от другата страна на върха, на пътя в посока село Манастир. Ходили чак до селото, бипкали, викали, но нямали обхват. Ние пък сме се намирали от другия край - от страната на село Давидково. Тъкмо вече нещата взеха да излизат извън контрол и завоя над нас се освети от фарове !!! Пристигнаха !!! :)) Натоварихме се 6 човека, те бяха двама и тръгнахме по черен път за хижата. Казвам си честно, виждал съм много бруталии по баирите, но това ако бяхме тръгнали да го минаваме, не съм сигурен, че всичко щеше да е наред... Скоро вълци са изяли едното малко конче на дървосекачите, а мечката се появявала и ревала наоколо всяка нощ. Просто нещата бяха критични..

Когато отидохме в хижата, бай Асен вече беше летва пиян, но няколкото дървосекача бяха в очакване да разберат дали всичко е наред. Нацепиха дърва, напалиха голям огън и вече всичко беше наред. Приятели постоянно звъняха за да разберат как сме, но вече всичко беше наред.

В разговор с тях се оказа защо горските служители са ни отклонявали толкова категорично от прекия маршрут по пътя за върха с кулата - били сме на около 300-400 метра от развъдника за мечки, и ако не беше станало така, че тия хора да дойдат жална ни майка...

Хапнахме, пихме по една ракия и направо припаднахме. Равносметката за деня беше 32 км и около 3000 м денивелация (нагоре и надолу).

Всичко би било наред, ако не бяха условията, които ни спираха постоянно и налагаха забавяне, объркването на няколко пъти, заобикалянето на препятствия и доста тежките пътеки по пътя.

Сутринта Родопа ни посрещна със своите най-красиви моменти. Утрото над планината, погледнато от Преспа е една от най-вълшебните неща, които може да видите някога и някъде.

След закуска, преход на част от групата до връх Преспа, обяздване на кон и снимки, тръгнахме около обяд надолу. Първата ни цел беше "Хайдушки поляни". Там направихме няколко кадъра, след което пресякохме сухото засега езеро и излязохме на пътя за хижа "Момчил юнак". Там обаче ни върнаха заради кучета и отново през гората излязохме на черния път за кола. По него минахме "Момчил юнак" и след 2 километра излязохме на ски-център "Картола". Тук надеждите ни бяха да хванем стоп за надолу, обаче първата кола, която спря бе едва малко преди разклона за НАО "Рожен". Там качихме Ицето и Петя и ние продължихме надолу. Малко преди Рожен ни спря един човек от Чепеларе и ни качи до там. По пътя, на разклона за Пампорово и Проглед видяхме Христина от Момчиловци ;)) Слизайки на Чепеларе и се обадих и разбрах, че ще пътува за Пловдив и имали две места. Качихме Валя и Илияна (направо за Пловдив) и ние с Митака останахме последни. След около час и половина (около 20:00) ни спря един човек от Рудозем и в 21:00 благополучно бяхме в Асеновград.

Всичко е добре, когато свършва добре, но този маршрут е наистина добре да се прави по средата на лятото и при хубаво време. Иначе мечките протриват лапи, скрити някъде из мъглите на тези девствени райони на Родопа.




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ivailomirchev
Категория: Туризъм
Прочетен: 12102
Постинги: 22
Коментари: 10
Гласове: 20
Архив
Календар
«  Май, 2018  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031